Назад  |   Начало  »  Медия  »  Любопитно  »  Самоконтрол и мотивация  »  Разказ за чудото и защо трябва да даряваме любов

Разказ за чудото и защо трябва да даряваме любов

Разказ за чудото и защо трябва да даряваме любов

В отделението за безнадеждно болни, умиращи от рак пациенти, лежали двама пациента: жена на възраст около четиридесет и пет години и малко момиченце на четири или може би пет години. Момиченцето имало рак на мозъка, в много напреднал четвърти стадий. То било сираче, което неотдавна били довели в болницата от детски дом. Когато в детския дом разбрали, че не могат повече да слушат виковете и стенанията на детето, а пристъпите на болестта започнали да се повтарят със заплашителна скорост, било взето решение момиченцето да се откара в настоящата евтина клиника, в която обикновенно изпращали всички безнадеждно болни, които са вече в последен стадий на болестта си, а също така и бедни хорица, чиито роднини не се интересувале от тях. На момиченето оставало приблизително седмица живот, когато в отделената от всички останали стая, при нея докарали още една пациентка, жена на четиридесет и пет години с рак на белите дробове, който вече бил метастазирал в костите и продължавал да се разпространява. Жената също нямала никакви роднини и близки. А ето и нейната история ...

Когато била млада, тя имала годеник, но след като забременяла, годеникът реагирал напълно негативно и заявил, че сега не му е времето за деца, а трябва да се прави кариера, като настоял жената да направи аборт. По време на аборта, обаче, били увредени детеродните органи на жената и тя била обречена на безплодие до края на живота си. След известно време годеникът «се изпарил» като белег от хирургическа намеса, мъчително, болезнено като оставил след себе си неизлечими следи. Майката на жената починала, а баща си тя изобщо не познавала и от този момент насетне жената заживяла съсем сама, с ранена душа, като постепенно започнала да ненавижда всички омъжени и бременни жени, след това всички деца, а накрая изобщо всички хора. Пушела много. И ето я тук, безнадеждно болна, в клиника за «умиращи». Скоро никому ненужния й живот щял да свърши, но защо било необходимо отгоре на всичко това да бъде в една и съща стая с това вечно стенещо, викащо и постоянно търсещо майка си дете?! Жената не можела да разбере това. Момиченцето я дразнело твърде много, а тя се ядосвала, защото в сърцето й отдавна нямало място за съчувствие към мъката и болката на другия човек, а само за собствените й болки и за обидите й на живота, които препълвали душата й.

На втория ден от съвместното им съжителството в стаята

Стоновете на момиченцето ставали все по-нетърпими и нетърпими за жената, а плача й по загубената майка, толкова любими и желана, направо разкъсвали сърцето на жената, и й оставяли кървящи рани.

«Не, не мога повече да търпя това, – през зъби си мърморела жената, - кога най-сетне това непоносимо момиче ще умре? Мен ми е лошо заради собствените ми болки и пристъпи, а тя като капак на това цял ден и цяла нощ хленчи, стене и търси майка си... Едва ли някой ще си направи труда да ме премести в друга стая, защото съм една от пациентките, които «скоро ще умрат». Това малко момиченце изобщо не идва в съзнание и това съвсем ми омръзна... Не мога повече така, не мога. Чуваш ли, Господи, не ти ли стига вече да издевателстваш над мен? Даже да умра спокойно не ми разрешаваш, но аз ще ти дам да се разбереш, ще ти покажа! Твоите шеги не вървят при мен!» - скърцала през зъби жената, а после започнал пристъп и тя загубила съзнание от болката.

През нощта на третото денонощие, когато жената дошла на себе си, решила да изключи животоподдържащия апарат на момиченцето и по този начин да избави и себе си и нещастницата от страдания. Жената приближила към креватчето на детето. То тихо стенело. На нея й се струвало, че стоновете са се изравнили със всеки поет от момиченцето дъх. За да изключи апарата, жената трябвало да се надвеси над него и да издърпа клапан, който се намирал на самата сънна артерия. Когато се наклонила над детето и хванала с палци клапана, момичето замълчало за първи път след всичките тези дни, притихнало, а след това радостно отворило очи и възкликнало: «Мамо. Мамо, ти дойде най-накрая». Прегърнало треперещата над него жена и заспало отново, безгрижно и без нито веднъж да простене.

Жената застинала на място. Все още държала злополучния клапан в ръка. Било й много неудобно да стои в тази поза над прегърналото я дете, но тя продължавала да стои. Стояла дълго време. Краката й отекли, ръцете също. Тя плакала, плакала тихичко, за да не събуди детето. Момиченцето не отпуснало прегръдката си. Изглеждало сякаш никога няма да пусне жената от прегръдката си. След известно време жената успяла да легне до детето, насред всичките тръби и катетри. А след това и тя заспала.

Събудила се от непривично за нея чувство, че е наблюдавана внимателно от някого. И наистина – на леглото стояло детето, цялото в тръби, невчесано, с разбъркани сплъстени коси и съсредоточено, почти без да мига, я наблюдавало. Когато жената се събудила, момичето попитало със сериозен глас:

- Мамо, къде беше толкова дълго време? Уморих се да те чакам тук!

Какво да се прави, жената трябвало някак си да отговори на това. И тя казала:

- Дъще, майка ти има много работа. Едва вчера се прибрах от командировка. А, сега може ли да спреш да ме разпитваш и да ме прегърнеш?

И тутакси цялата сериозност на детето изчезнала безследно, то се усмихнало широко, разкривайки неравните си млечните зъбки и се хвърлило на шията на майка си.

- Знаех, че ще дойдеш да ме вземеш! Знаех си! Аз те чаках! Всички ми казваха, че нямам майка, че ти не съществуваш, представяш ли си? Но, аз не им вярвах. А, също ми казваха и че скоро ще умра! Това също не е вярно. А те какво, нямат ли друга работа, освен да плашат хората? – шепнело безспирно момиченцето на гърдите на жената.

Докато момиченцето шепнело тези думи и се притискало към гърдите на жената, тя тъжно си мислела за това, че вероятно болестта все още е тук, притаила се е и очаква своя час, а само за кратък миг е дала на детето щастието да намери своя майка, дори и да не е истинска, а отгоре на това и безнадеждно болна и измъчена.

«Боже, що за ново изпитание си ми измислил на изпроводяк?! Кому е нужен подобен сарказъм?» - мислела жената. Но, с едната си свободна ръка без да спира нежно гладела пухкавите разрошени коси на главата на момиченцето (заради това, че детето било бедно, то не било подлагано на химиотерапия: били оставили болестта да се развива по естествен път и поради това то било запазило пухкавината на косичката си, която смешно стърчала на всички посоки).

За миг детето млъкнало – бил започнал нов пристъп на главоболие. Яростен и мъчителен.

Момиченцето по никакъв начин не показало, че го боли нещо, но жената знаела. Тя казала на детето:

-Дъще, хайде легни тихичко до мен, аз ще те прегърна ей така и ще полежим заедно, става ли? Хайде да си починем!

- Добре мамо, хайде да го направим, само, че аз нама да затварям очите си, защото не мога да ти се нагледам, ти си толкова красива!

Момиченцето легнало на една страна така, че да може да вижда по всяко време майка си, гледало и се стараело да мига колкото си може по-рядко, усмихвало се и се опитвало да изглежда така, сякаш главата му не се пръска от болка. Това можело да се разбере само по силно стиснатите челюсти на детето: неравните млечни зъбки плътно затискали устните на детето и не позволявали да се отдели и един стон. Така и заспало то, със стиснати челюсти и с усмивка на уста. През нощта започнала криза. Лекувашите лекари вдигали ръце и съчувствено клатели глави над тялото на детето, като повтаряли, че краят е близо и те нищо не могат да направят. Много съжалявали.

Момичецето изпаднало в треска, без да идва в съзнание. Жената през цялото време стояла до него и не изпускала ръката му. Собствените й пристъпи и болки били останали на заден план и тя съвсем нищо не чувствала. Целият й останал живот, всичките чувства, с които разполагало тялото й сега, били насочени към момиченцето и вече не пренадлежали на жената, а на това дете, което се мятало в треска. Жената запаметила всяка чертичка по тялото на своята дългоочаквана дъщеря. «Боже, каква ми е хубава, - мислела си жената, - колко е смешна и едновременно с това колко силна. Малка е,наистина, но нима това е лошо». Жената се опитала да се помоли, но мозъкът й не си спомнял нито една молитва. Защо и били нужни молитви, когато в живота й нямало повече никакъв смисъл? По-рано. Но сега. Ах, как всичко това се случва съвсем не навреме. Тогава, жената отново се обърнала към Бога на своя си език. Използвала същите думи, както и преди, когато сипела обиди и упреци по негов адрес, но сега сякаш нещо се било променило. Нямало упреци и обиди, нямало заплахи и проклятия, а само изстрадана мъдрост, чистота от смирение и ... наченките на могъща любов:

- Боже, много пъти съм сипала обидни думи по Твой адрес. Ако можеш, прости ми. Аз ненавиждах живота и себе си, прости ми. Не умеех и не исках да обичам – прости ми. Нищо не искам за себе си и не усещам жалост в сърцето си към мен самата, защото толкова дълго тровех живота си. Искам само да кажа: каквото и да решиш, нека стане Твоята воля. Ако е възможно, вземи болката от дъщеря ми и ми позволи да я разделя с нея, защото няма по-страшно нещо на земята от това майка да вижда мъките на детето си. Благодаря Ти, Господи, че ме изслуша, аз съм сигурна, че е така.

На следващата сутрин момиченцето утихнало напълно. Не се мятало, не стенело, не се движело. Жената разбрала, че детето е мъртво, но вече в душата й не се появили обиди към Бога, защото сега тя вече била истинска майка и искала само едно: детето й да не се мъчи, било то на земата или на друго място. Тихо наблюдавала лицето на момиченцето си, което било чисто и спокойно. И се усмихвала.

Момиченцето отворило очи и казало:

- Мамо, можеш ли да ми намериш блокче за рисуване и цветни моливи, трябва спешно да направя нещо? – изглеждало много сериозно, с намръщени вежди и замислени очи.

«Детето ми е живо, - помислила си жената, - живо е момиченцето ми».

Радостта, която заляла сърцето й била толкова силна и мощна, че на жената й се струвало, че тя ще се пръсне от щастие и въпреки, че не била спала в продължение на няколко денонощия, жената нервничела. А, за това, че самата тя била една от умиращите раково болни, жената била просто забравила. За болести ли да си мисли сега, когато детето й спешно имало нужда от блокче за рисуване и цветни моливи...?

- Слънчице, как се чувстваш? - ласкаво и необикновено нежно питала тя.

- По-добре от всякога, мамо, а сега, когато ти се върна от командировка, вече съм постоянно щастлива, чувствам се отлично, а вчера сънувах един сън: при мен долетяха два черни дракона и искаха да изгорят креватчето ми. Аз казах на единия от тях, че имам майка и му показах юмрук. Даже два юмрука! – момиченцето здраво стиснало юмручета и борбено ги вдигнало в знак на закана – ето така му казах! Драконът, който изригваше срещу мен огън, се уплаши и каза, че повече няма какво да прави тук.

«Тук са се заселили радостта, любовта и силата», - казал той, - тук няма храна. Ние няма как да оцеляваме повече тук». И като прегърнал втория дравкон, той полетял като казал на детето: «Искаш ли бързо да си тръгнеш от тук, заедно с мама? Нарисувай мен и моя приятел, както и всичко друго, което виждаш». А след това отлетя и на мен ми стана много по-добре! Така, че ще ми дадеш ли блокче за рисуване?!

- Разбира се, дъще. – Жената помолила медицинската сестра да купи всичко, което искала дъщеря й. И когато блокчето за рисуване вече лежало на краката на детето, тя го попитала:

- Дъще, ще ми позволиш ли за малко да се отделя от теб, за да свърша една работа?

- Разбира се, мамо, само се върни по-скоро.

Жената поръчала такси и отишла в квартирата си. Там наела работници, които да приведат в ред прашния й дом – защото самата тя намала сили за това. Тя накупила много стайни цветя и помолила съседката си да ги полива по-честичко, докато тя и дъщеря й не се върнат у дома. А в това, че те ще си тръгнат от болницата за безнадеждно болни, жената вече никак не се съмнявала.

Когато се върнала в стаята, момиченцето й показало своите първи рисунки.

- Ето го моя дракон, този, който постоянно ме гореше с огъня си, докато ти не се върна от командировка. Той е много черен и мръсен, даже моливчето ми свърши, докато го нарисувам. А, ето го и втория дракон: той е сив и бледен, този дракон летеше над твоето легло, мамо! Докато ги рисувах, моят дракон ми каза да взема гумичка и постепенно да го трия от листа. Това ще ни позволи с теб да излезем бързо от тук! Той така ми каза. Той, също така ми каза, че ти не трябва да ми помагаш. Това е моята задача. Аз ще се справя с нея.

Момиченцето усилено работело с гумичката и съвсем не се канело да умира повече. Минала една седмица, минала втора, лекарите започнали да правят томографии и рентгенови снимки и на двете пациентки, които продължавали да живеят, въпреки определените им от лекарите срокове и графици. Снимките показали, че тумора в мозъка, метастазите в костите и растежите в белодробната тъкан се смалявали с невероятна скорост! Непонятен процес... Чудо! Може би?!

А момиченцето все триело и триело с гумичка двата грозни дракона от листа: черен и сив. И много се стараело и усърдието й се увенчало с успех. Скоро от драконите не останало и следа – всичко било изтрито. Вторичните рентгенови снимки показали направо невъзможното – пълно отсъствие на тумори и метастази – пълна ремисия. На тези странни пациенти били направени анализи за по-нататъчно изследване и възможни бъдещи сензационни открития, след което те били изписани от болницата, защото леглата били необходими за други безнадеждно болни хора. Майката и дъщерята се върнали у дома си и повече не се разделяли за дълго време.

А ние можем да си кажем в края на повествованието: хора, всичките ви болести са безпомощни пред енергията на любовта. Смисълът на нашия живот е в това постоянно да даряваме с топлина и нежност другия, своето семейство, планетата-Зема, която трепери от мъка поради човешките деяния.
И трябва безкористно да даряваме любов.
От цялото си сърце.

Разказ, публикуван на фейсбук страницата на Официалната група на С.Н.Лазарев- автор на книгите „Диагностика на кармата“

Рейтинг: 5.0/5 на базата на 2 оценки
прегледи 595

Препоръчани продукти

Коментари за Разказ за чудото и защо трябва да даряваме любов

    Подобни статии

    Трикове с кредитни карти

    Трикове с кредитни карти

    Кредитните карти са разпространени и популярни по целия свят. И това не е случайно - те са практичен...